9 май 1945

 Небето беше нежно като ласка.

Светът по детски се усмихна: „ Мир! ”

Въздъхна, сне желязната си каска

И смъкна изгорелия мундир.

Светът бе пак такъв- в цивилни дрехи.

В усмивката му светеше тъга.

А върху оцелелите му стрехи

пламтеше оцелялата дъга,

която по един забравен навик

за майски дъжд напомни изведнъж.

Човечество, ти сякаш в миг забрави,

че превалял бе кървавият дъжд.

Ти пак се сети да подхванеш песен

и  да приспиваш рожби в колене,

да мислиш за конете и овеса,

макар че във пожарите последни

овесът непоникнал изгоря…

Човечество, ти беше много бедно-

войната  всеки камък изора!

Да, камъкът… И камъкът не стигна.

И камъкът! А бе необходим –

на всеки мъртъв паметник да вдигнем

И дом за всеки жив да построим.

Но що от туй? Със първите салюти

небето над света се проясни.

И хората изстрелваха барута,

за да не черни другите им дни.

Летяха гълъби във необята

И носеха мира на този свят.

Понеже още нямаше плакати,

за нас те бяха първия плакат…

Девети май! Велик, мъжествен, ласкав,

Той шестваше по тази земна шир!

Със алени пагони и без каска

Животът се завръщаше пак… Мир!

Пролет в родния край

Обичам вечер да ме гали
Родна селска тишина,
щом Луната се запали
в причудлива светлина.

Щом лунен здрач залее
поля и горски дървеса
и ветрецът тихо щом запее,
под просторни небеса..

Тогаз обичам да мечтая,
под дъха на аромата
и Природата да величая
във мечтата си крилата.

Как сърцето упоява
тази дивна тишина,
с ветреца що повява
над зелена равнина!

Сутрин Слънчо щом изгрее
съживяват се нивята.
Пойна птичка щом зепее,
закипява в труд Земята.

 Пак дошла е белоцветна
пролет приказна-омайна,
тъй красива, тъй приветна
с дъха на младостта ухайна.

  Пролетта с цветята ражда
нови жизнени блага,
а народът сякаш се възражда
в свойте трудови дела.

Богомил Великов Колев – с. Ново село, Русенско