Професионалното изпепеляване започва с репликата "Иска ми се да заплача, но не мога", казва най-младият професор по психиатрия у нас - Основно училище "Св. св. Кирил и Методий", село Царев брод, община Шумен | Основно училище "Св. св. Кирил и Методий", село Царев брод, община Шумен

Професионалното изпепеляване започва с репликата “Иска ми се да заплача, но не мога”, казва най-младият професор по психиатрия у нас

Акад. Проф. Дроздстой Стоянов е роден на 20 юли 1980 г. През 1996-а става първият ни 16-годишен студент. На 21 г. завършва с отличие Медицинската академия, а още на следващата година е зачислен като докторант. От 2003-а е хоноруван преподавател по психиатрия в МСУ на студенти по психология. Изнася лекции и в Държавната музикална академия по психология на романтизма. В НБУ пък преподава психофизиология, психопатология и психосоматична медицина. През 2013 година специализира функционално изобразяване на мозъка в Университетската клиника по психиатрия в Базел, Швейцария. Специализирал е и в университета в Питсбърг, Оксфорд и Централен Ланкашир.

 

В момента акад. Стоянов е преподавател към катедрата по психиатрия и медицинска психология в Медицинския университет в Пловдив, хоноруван преподавател е в Софийския университет, работи и като клиницист. Психиатърът е и вицепрезидент на Европейското дружество за личност-центрирана медицина (2013), зам.-председател на специализираната група по философия в Кралския колеж на психиатрите, Лондон (2012); член е на секцията по философия и хуманитарни науки на Световната психиатрична асоциация.

 

Титлата професор е присъдена на Стоянов от 7-членно международно жури за поредица научни публикации и труда му “Бърнаут или синдрома на професионално изпепеляване”. Така той става най-младият професор в България – едва на 33 години, а впоследствие и най-младият академик – на 35 години.

 

– Проф. Стоянов, какво е бърнаут и кои хора страдат от него?

 

– Синдромът на професионалното изпепеляване е феномен, описан във втората половина на 20-ти век, продължаващ и до днес. Причините са много, но най-важните са следните. Първо: интензификацията на комуникацията. Някога можеха да ви намерят само на стационарния телефон. А сега – по много повече начини, по всяко време, на мобилния телефон или онлайн. Това са стресори, които конвергират във вашата нервна система и изчерпват нейния ресурс за посрещане на такъв вид стимули.

 

Второ: бърнаутът е следствие на пазарните капиталистически обществени отношения. При тях прогресивно се увеличава диспропорцията между вложените усилия и емоционалната инвестиция на хората от една страна, и нейната възвръщаемост под формата на възнаграждение, от друга. Този дисбаланс между възнаграждение и вложен ресурс води до обезценяване и ощетяване на човека.

 

Съвременният човек е като една банкова институция, която непрекъснато раздава необезпечени кредити. Раздавате всичко, което имате, а то не се връща нито в нужния размер, нито в подходящото време. И вие банкрутирате психически.

 

– Какво става в съзнанието на човек, страдащ от бърнаут?

 

– Бърнаут не е депресия. Бърнаут е състояние, в което нито можеш да се зарадваш, нито да се натъжиш. Толкова си емоционално изчерпан, че си обхванат от безразличие.

 

Все ти е тая дали някой живее или умира

 

дали някой се жени и му се раждат деца. Често пъти съм чувал мои клиенти да казват: “Иска ми се да заплача, но не мога”. До такава степен ни е празно и безразлично. Бърнаут не е и стрес. Но продължителният стрес е един от факторите, които допринасят за възникването на бърнаута.

 

– Кои са другите фактори?

 

– Нерядко монотонията е основна причина. Вършите една и съща работа по един еднообразен начин. Живеете така: от работа вкъщи и от вкъщи на работа. Целият ви живот е сведен до някакъв алгоритъм, който се изчерпва с едно досадно постоянство. В плен сте на рутинизиран цикъл, от който няма измъкване… Случи ли се така, бърнаут е доста сигурен.
Не всеки човек лесно се изпепелява и не всеки се изпепелява в определена среда. Изследванията на моя екип доказаха, че съществуват две комбинации, които предпоставят изпепеляване. Едната е борбен, енергичен, инициативен и упорит човек, сложен в една ограничаваща неговата инициативност и самостоятелност среда. Да кажем системата на здравеопазването, МВР, армията – изобщо, консервативните институции. Другата комбинация е затворен в себе си, малко песимистичен човек, обичащ нещата да се случват по един предвидим начин, разположен в среда, която иска от него инициатива, автономност, бързина на реакциите, творческа енергия. Например: предпазлив и внимателен човек в маркетингова компания.

 

– Доколко професионалното изпепеляване е свързано с конформизма спрямо консуматорския свят, страха от това да не изостанеш чисто икономически от другите, и изобщо живот, който е подчинен на изкарването на заплата, а не на удовлетворяването на собствените желания?

 

– Свързано е, разбира се. Бърнаута дойде от неолибералните капиталистически общества – Западна Европа и САЩ. С нахлуването на техните норми и икономически порядки, този синдром се появи и тук.

 

Капиталистическото общество взима много и дава малко

 

Това допринася за чувството на неудовлетвореност и изчерпаност в хората. Това да разбираш, че твоите усилия изискват още повече усилия и постоянно да догонваш и да се предпазваш от това да бъдеш догонен…Няма как човек да не се фрустрира от подобен живот.

 

Склонен съм да вярвам, че преди 89-та в България професионално изпепеляване не е имало, или е било в много умерена степен. Макар, че в един социум на уравнивиловката, какъвто бе комунистическият, психиката също може да пострада сериозно заради монотонията и липсата на конкуренция. Всъщност ние сме странен микс между тези две общества. В университетската система, към която принадлежа, се случва двама души да имат едно и също възнаграждение, независимо, че единият има публикации и цитируемост в чужбина. Аз съм автор и съавтор на фундаментални книги, издадени да речем в Оксфорд и Кеймбридж, и вземам същото възнаграждение с някой университетски, както ги наричат, фикус – това никак не ми е приятно. Но не ми е приятно и другото – парите да са единственото, което интересува хората. В Медицинския университет в Пловдив, където работя, миналото лято бе осигурен ядрено магнитен резонанс, много по-модерен от стандартните. Единствен не само в България, но и в целия регион. Благодарение на него може да се постави ранна диагноза на Алцхаймер, болест на Паркинсон, шизофрения, биполярно разстройство, депресия и други.

 

Този апарат може да улови ранните изменения в мозъка при рисков контингент от пациенти и е изключително ценен – както за хората, така и за науката. А в същото време, когато бе съобщено в публичното пространство за него, всички се вторачиха в това, че струва 3 милиона лева, а не до какви морални ползи може да доведе.

 

Казвам всичко това, за да опиша една особена съвременна ситуация, в която живеем. От една страна не трябва да има медиокрация – власт на посредствеността. Трябва да има меритокрация, власт на заслугата. Но най-лошото е, че тази власт на заслугата на Запад стигна прекалено далеч и предполагам, че това ще се предаде и тук. Зрялото неолиберално капиталистическо общество извращава и изопачава властта на заслугата до такава степен, че тя се превръща в инструмент за експлоатация на хората. Капиталистическите управленски стратегии, такива каквито съм ги виждал в техния изчистен вид в САЩ, измерват заслугата на хората по преки финансови показатели. Не може човек да се определя по парите, които носи. Това го взехме безкритично от американците. То е малформативно и напълно несъответстващо на човешката психика.

 

– Какъв е съветът ви като психиатър към хората, които страдат от бърнаут, панически атаки, неврози и депресии?

 

– Да не се доверят на специалист, който смята, че може да лекува тяхното състояние само чрез един метод. Например отиваш на психиатър, той те изслушва от 5 до 8 минути, дава ти една рецепта с антидепресанти и те изхвърля. Или пък обратното: попадаш на психолог, който ще ти налива в главата врели- некипели цяла година, казва ти, че хапчетата са глупост и накрая като свършат сеансите, кризата ти отново се завръща. Подходът за лечение на тези състояние е комплексен. Медикаментозно и чрез психологична терапия.

 

По отношение на бърнаута обаче имам да кажа още две неща. Едното не е адресирано към пострадалите, а към техните работодетели. Уважаеми господа работодатели.

 

Бъдете наясно, че изпепеленият служител не е проблем на себе си, а ваш проблем

 

И вашата заслуга той да се изпепели е налице. Щадете служителите си, бъдете внимателни към началните прояви на бърнаута. Има редица фирми, които предлагат консултантски услуги в областта на психологията на управлението, които с радост ще се отзоват срещу невисока сума да извършат онова, което ние наричаме одит на психологическия климат, по аналогия с финансовия.

 

Съветът ми към служителите е: в момента, в който забележите, че ставате отчуждени от работата си, отчуждени от близките си, незаинтересовани, безразлични, емоционално притъпени; започнете ли да разглеждате потребителите на вашата услуга – пациенти, клиенти и подобни – като хора, които заслужават проблемите си и не заслужават вашия интерес, потърсете помощ. Психологичното консултиране не е много по-скъпо от лечението на един зъб.

 

– В момента расте първото изцяло виртуално поколение. Как ще се развие то според вас?

 

– Хлапетата растат зомбирани. На шест години са лапнали таблета. На седем са залепени за компютъра. Телефонът не излиза от ръцете им.

 

Заличено е игровото естество на детството, което трябва да създаде в субекта комуникационни умения. Аз съм много обезпокоен за новите млади. Опасявам се, че те ще страдат от катастрофално недоразвити умения за общуване с другия.

 

Това виртуално поколение ще се дехуманизира

 

Няма да има представа за човешките ценности. Ще загуби представата за красивото. Красивото в усмивката, красивото в походката…Няма да изгради и представа за грозотата. Ще се остави на внушението. По тези онлайн комуникационни канали текат внушения от най-примитивно естество. Ако вие можете да изградите критично отношение върху един въпрос, то дете на 10-12 години няма да може. Научено е да възприема безкритично всяка информация, която го залива непрекъснато.

 

Виртуалното поколение е под постоянната бомбардировка на псевдоавторитети.

 

– Каква е диагнозата ви за българската политическа ситуация?

 

– Банда престъпници ни управляват 25 години. Един-двама почтени хора са били във властта. Аз и до днес вярвам, че Жан Виденов беше такъв, просто бе обкръжен от негодници. Но общо взето повече би трябвало да са в затвора.

 

– Принципно, за да отидат там, трябва сами да се вкарат.

 

– Аз мисля следното. За да се оправи тази страна, народните представители не трябва да вземат заплата. А да работят нещо другаде, както е в Швейцария. И в извънредно време ще ходят в Народното събрание за 2-3 часа, да измислят закона. Тогава ще има само свестни хора. Които ще са увлечени от един идеалистичен ангажимент, от принципите на законността и справедливостта.

 

– Това е утопия поне тук.

 

– Утопия е. Но иначе алтернативата е тази, с която се сблъскваме в момента. Дори справедливите протести на 2013-та не доведоха до промени. Пак едни и същи хора са на предния ред на банките в рехавия парламент. Въздържам се да цитирам имена, понеже съм забелязал, че в нашето прекрасно либерално общество, често съм бил цензуриран. Но пък всеки интелигентен човек ще се сети за кого говоря.
Има и друго обаче.

 

Демокрацията не е сладкиш. Трябва да си я вземеш

 

Нашият народ никога не си я взе. Чехите сега защо са добре? Защото имаха Пражка пролет. И промените им през 89-та не бяха наготово като нашите. Тук една вътрешна номенклатурна клика свали Живков, а после продиктува и бъдещето на страната. Какво да очакваме освен провал?

 

– С всичките ви успехи, вие защо останахте България?

 

– Ако всички свестни хора си тръгнат от тук, страната ни ще се превърне в географско понятие.

 

– Преподавали сте и в Консерваторията. Какво точно?

 

– От много малък се увличам по музиката от епохата на романтизма. Бях на 13, когато започнах да слушам Вагнер. И когато станах на

 

25-26, направих курс в Консерваторията. Той се наричаше “Психология и психопатология на романтизма”.

 

Романтизмът е свободата на духа да бъдеш себе си. Той дори не е избор – изборът е осъзнат във фронталния челен дял на мозъка. А романтизмът е инстинктът да бъдеш някой. Един от знаменитите музиканти на тази епоха Ектор Берлиоз през 1845 г. дирижира “Траурно-триумфалната симфония” по улиците на Париж със сабя във ръка. Още тогава диригентите са седели с гръб към публиката и с лице към оркестрата. Берлиоз обаче е с лице към публиката и гръб към музикантите, размахващ осем килограмовата сабя…По някое време разбира, че любимата му изневерява. Ектор се преоблича като камериерка. Отива в хотела, където тя се подвизава с любовника си и ги застрелва и двамата. И после пише “Symphonie fantastique”. Ето това е романтизмът… Едно състояние на естетическото възприятие, което е движено единствено от желанието да бъдеш себе си без изобщо да се съобразяваш с това кой какво изисква от теб.

 

В онази красива епоха има всякакви патологии. Робърт Шуман е бил с биполярно разстройство, той се самоубива. Бетовен оглушава. Вероятно сифилистично, други твърдят – травматична глухота. На този фон той обаче има толкова мощен синеститичен слух – синестизия е съчетаването на две сетива, зрение и слух – че успява да генерира вътрешно музиката, без да може да я чува. Технически погледнато, това е патология. Тук идва и големият въпрос къде е границата между здраве и болест – прекалено дълъг е, за да го обсъждаме сега.

 

За мен романтизмът е еманацията на музиката. И краят на културата съвпада с края на романтизма. Така пише и Шпенглер впрочем. Всичко започва да се извращава след 1893-а: годината, в която умира Чайковски. В последното десетилетие на 19-ти век изведнъж започват да се разграждат представите за красиво и грозно.

 

И стигаме до днешната ситуация, в която пет червени петна се считат за картина

 

Или пък нелепите арт инсталации, които хората, понеже са преситени от всякакви стимули, обявяват за изкуство.

 

– Говорихме за психическото изтощение на съвременния човек, политическата безизходица, краят на изкуството и изобщо все не дотам изпълнени с надежда неща. Как вие намирате убежище от всичко изброено?

 

– Може би ще прозвучи ужасно банално, но моето убежище е в това да издирвам и употребявам красивото. И второ, да се опитвам, доколкото това ми се позволява от конюнктурите, да изразявам истинското си мнение и преживявания. Защото онова, което в постмодерността ни пречи да бъдем себе си, е ограничението да изразяваме преживяванията си. Може би съм се борил за различни звания и обществено положение, най-вече, за да извоювам степен на свобода в себеизразяването си. Титлите ми служат за безнаказаност. Хората казват: той се държи смахнато, неуместно, но пък за сметка на това е много умен и необикновен. Простени са му странностите. Това е моят имунитет. Но не го препоръчвам.

 

Копирано от standartnews.com

Остави отговор

Остави мнение

This theme is designed by college textbook along with textbooks, University mailing address and