Живяло някога едно семейство. Случило се така, че синът имал лош характер. Не се разбирал с хората, карал се с приятелите си, бързо губел търпение и избухвал за дребни неща. Чудил се бащата какво да направи, че да промени сина си. Един ден  му дал пълен с пирони чувал и му казал да забива по един пирон в дървената врата на двора всеки път, когато се ядоса или се скара с някого. И така, първият ден синът забил 35 пирона във вратата. През следващите дни той продължил да забива пирони, но постепенно се научил да се контролира и да намалява лека, полека броя на забитите пирони. Започнал да осъзнава, че е по-добре да започне да се владее и да не проявява грубост за всяко нещо, отколкото постоянно да забива пирони. Минало време. Дошъл и денят, в който синът не забил нито един пирон, просто нямало за какво. А, и на вратата вече нямало празно място. Тогава, момчето отишло при баща си и му казало, че в този ден, то не е забило пирон, че вече контролира чувствата и гнева си. Тогава баща му казал да изважда по един от пироните всеки път, когато не изгуби търпение. Минало време. Накрая дошъл денят, в който синът казал на баща си, че е извадил всички пирони от вратата. Бащата завел синът си при вратата.

Сине мой, ти се справи много добре, но погледни вратата. Виж колко дупки има по нея, тя никога вече няма да бъде като преди. Когато се скараш с някого и му наговориш обидни думи, оставяш му рани, като тези на вратата. Можеш да намушкаш човек с нож и след това да го извадиш, но раната остава завинаги. И тогава няма никакво значение, колко пъти ще молиш за прошка, защото раната и болката от нея си остават. Раната, причинена от думи носи същото страдание, както и физическата рана. Приятелите са едни от най-рядко срещаните богатства. Те ти помагат в нужда, те те карат да се усмих-неш, те те изслушват, те ти дават своята опора и ти откриват сърцето си.