Наскоро чух как две момчета на тийнейджърска възраст коментираха учителската професия: „Няма по-долнопробна и тъпа професия! Кой изобщо става учител в днешно време?”

Стана ми тъпо. Не само защото много мои близки и хора, които уважавам, са учители и защото изпитвам безкрайно уважение пред призванието да си учител.

Просто защото осъзнах, че това, което си говореха децата, е вярно. Само в България.

И затова, сега искам да им разкажа тази история – не само на тях, но и на техните родители, на тези хора в нашето общество, които направиха възможно да се случи това.

Един университетски преподавател решил да постави на своите студенти нестандартна задача. Накарал ги да отидат в едно от най-бедните градски гета, известно със своята престъпност и нищета и да намерят 100 момичета и момчета в тийнейджърска възраст. Студентите трябвало да проучат начина на живот и семействата на тези деца и… да направят предположение какво ще е тяхното бъдеще.

Изпълнили задачата студентите и обявили на своя преподавател своето заключение: Почти всички от тези деца ще прекарат живота си в затвора.

Минали почти 20 години. Професорът имал вече нови студенти. Събрал ги един ден и им възложил следната задача – те трябвало да отидат в същото това гето и да съберат информация за същите 100 момичета и момчета – героите от проучването преди 20 години – и да разберат как е минал животът им досега, дали се е оказало вярно предположението на първата група студенти, че повечето ще свършат в затвора.

Заели се студентите със задачата, издирили порасналите вече младежи, разпитвали наляво и надясно за тях и се върнали при своя преподавател със следния отговор:

– Повечето от децата са станали порядъчни и дори успели хора. Едва двама от тях са попаднали в затвора.

– А разбрахте ли каква е причината за това? – попитал професорът – Как така хора, които са израснали в тежка среда на престъпност и мизерия, са станали достойни и почтени хора?

– Ами да, опитахме се да разберем. Единственото общо между тях се оказа една учителка, която е преподавала на всички тях.

– Намерете тази жена – казал професорът – Интересно е какво ще ни каже тя за тези младежи.

Студентите открили учителката, вече възрастна и немощна, и й я попитали:
– Помните ли тези ваши ученици от гетото? Какво направихте с тях, на какво ги научихте, та всички те станаха успешни и порядъчни хора?

– Не знам… – отговорила възрастната жена – Аз просто обичах тези деца. И се грижех за тях…

Ще кажете – у нас няма такива учители. Не, има. И то много. Може би има стотици такива учители, които са променили човешки съдби. Ние просто не знаем за тях.
Те не преподават история, български или химия. Те възпитават и изграждат личности.

А сега, уважаеми хора, родители, политици, общественици, моля ви да се замислим – какво направихме с нашите учители. Не ги ли унизихме, когато искаха малко по-достойно заплащане? Не ги ли смачкахме и сложихме в ъгъла на общественото поле с думите: „Какво толкова работите?” Не ги ли оставихме на дъното на социалната йерархия като презряна професия?

Длъжници сме на българските учители. Нека поне да си признаем.

Шапки долу!